17 Юли 2008
„Ако Президентът е пич, нека да си каже...”
Днес вече не е важно чия беше тази реплика, изречена по време на дискусията „Пере ли пари ПР-ът?” *. Вярно е... темата звучи като скоропоговорка - като тази, може би най-известната: „Петър плет плете, през три пръта преплита, падна Петре плета .... ” и т.н. Само че сегашният президент не се казва Петър и призива „Кажи си” не е на президента към министър-председателя, а напротив – негов адресат е Самият PRезидент.
Вероятно за човек, който хал-хабер си няма от ПР и не следи трескаво изявленията на българския Президент, горните изречения биха прозвучали объркващо, неясно – също като самата професия ПР.
Затова този пост на блога не е за малцината – може би няколкостотин действащи ПР специалисти в България, а за всички онези, които вече са забравили думите „Кажи си, Иване!”, които не знаят с какво точно се занимава ПР специалистът в ежедневната си работа, не са чули разсъжденията на държавния глава Георги Първанов, че ПР-фирмите се използват от политици като механизъм за пране на пари и единственото, което им говори що-годе нещо от горните няколко изречения е детската скоропоговорка.
И така: „Ако Президентът беше пич...”
Преди месец българският президент дали случайно, дали добре обмислено реши да разкритикува „на широко” пред българското общество (в ефира на една национална телевизия) политическата и избирателната система в страната като порочна и нуждаеща се от промяна. В хода на тези споделени размисли Първанов призна и друго едно свое наблюдение – че ПР агенциите са съучастник на партиите в изпирането на средства от незаконни дейности. Вероятно акцията му имаше за цел да убеди хората в готовността му да говори искрено (а може би и лично?) за злоупотребите в политиката. Възможно е и да е била скрита атака срещу конкретни политици и техните доверени ПР-и. За това можем само да гадаем, разбира се. „Ако Президентът беше пич”, обаче...
- Щеше да прояви необходимата смелост и не да подхвърли в пространството едно пределно общо обвинение, насочено към цяла професионална гилдия, а да назове конкретните случаи, от които прави своите генерални заключения.
- „Ако Президентът беше пич” и наистина разполага с факти или данни за подобни злоупотреби трябва да прояви гражданската си (дори не говорим за политическа) отговорност и да подаде сигнал за нарушения на закона. В противен случай, прикривайки престъпление, за което знае, той се превръща в негов съучастник.
- „Ако Президентът беше пич”, щеше да даде личен пример и да обяви имената на онези агенции – рекламни, ПР и социологически, от чиито услуги се е ползвал по време на предизборните си кампании и да покаже размера и начина, по който са изразходвани средства от тях.
- В крайна сметка, „ако Президентът беше пич”, не би си позволил да подценява тежестта и авторитета, с които са облечени неговите държавнически думи и дела и би проявил повече далновидност при изричането на тези клеветящи ПР гилдията констатации. Защото никой не би допуснал, че българският Президент не знае какво говори.
Ето, около тези няколко идеи се въртеше дискусията, озаглавена „Пере ли пари ПР-ът?”, която организаторите искаха да изпълнят с допълнително съдържание – за етичните норми и саморегулацията в ПР професията. Но нито темата, нито пък настроението на присъстващите предполагаше такава професионална дискусия. Май всеки беше дошъл, за да сподели личното си недоволство срещу ОНАЗИ реплика на Президента. А етичният дебат остана за следващата професионална сбирка...
Още по темата има в цялото интернет пространство, но ето няколко интересни попадения:
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3003§ionid=16&id=0000101
http://www.mediapool.bg/show/?storyid=140216
http://www.capital.bg/show.php?storyid=519412
http://24chasa.blogspot.com/2008/06/blog-post_21.html
* В дискусията, организирана на 15 юли в Гранд-хотел София, се включиха всички професионални сдружения на PR-специалисти в България. Тя беше посветена на професионалната етика и стандарти в сферата на PR.
04 Юли 2008
ККК - Калпава Корпоративна Комуникация
Когато става въпрос за добра връзка с клиенти някои фирми изведнъж започват да приличат на задъхани автомобилни мотори. Частите свързващи отделните звена започват да крещят, че не са добре смазани, а амортизацията им междувременно е в толкова напреднал стадий, колкото и на някои телевизионни водещи в националния ефир.
Синдромът Ку Клукс Клан (ККК), който изведнъж закрещява в корпоративната комуникация може да изплаши всеки нормален човек, който желае да получи отговор на въпросите си. В ролята си на съвестен клиент и платец.
ККК синдромът е много интересен – служителите в една компания поставят на главите си качулки и стават изведнъж анонимни и се сливат с пейзажа. Отделно, сякаш всички звена запалват факли и подпалват репутацията си в този момент. Отдават се чисто и просто на жаждата си за разруха, защото под качулката може да мразиш и да практикуваш своята форма на протест и корпоративен тероризъм без да понасяш отговорност. Клиенът от най-скъпото нещо за компанията се превръща в пречещото звено във взаимоотношенията и в елементът, който разстройва ежедневието ти. ККК синдромът е красива и модерна форма за разкриване на истинската същност на една компания – във време, когато й се оказва натиск.
„Големите” компании затова са „големи” – всяко едно звено работи като добре смазана машина и работи заедно за постигане на ползотворен резултат. Други компании са просто „големи”, защото линията на времето ги е превърнала в такава и някой не е се е появил на тяхната магистрала, за да постави отбивка в маршрута.
Компанията с широка магистрала БТК е болнава рожба на ККК синдромът. И то в доста напреднал стадий ако трябва да съдим по комуникацията, която Apeiron Communication осъществи с тях през изминалата седмица. Казвам осъществи, защото някъде тази комуникация прекъсна. По желание на отсрещната страна...или може би заради поредната повреда в тяхната обслужваща мрежа.
Apeiron няма телефон с адекватно поведение в последните две седмици. Интернет услугата, която върви към корпоративния пакет също може да се характеризира с термина „концерт по желание”. Макар, че екипът ни в последно време схвана тънкостта на потока, – сутрин до към 11-11:30 и привечер след 17 часа – не бихме могли да скрием възмущението си от сътресенията, които това нанася върху работата ни. Но подобни проблеми се появяват, за да бъдат отстранени. А акаунт мениджърите, които отговарят за твоята услуга са задължени да предприемат действия за отстраняването им. Нашият акаунт отстранява проблема ни вече в рамките на две седмици. Десетките телефонни разговори или по скоро позвънявания оставиха поне засега само онзи неприятен вкус в устата. Адекватните обяснения липсват – първо Софийска вода беше откъснала кабелите, след това имаше повреда в свързването, а след това...никой не разбра. Все пак научих за новите промоции на БТК ADSL, които може да си пуснем, за да сме още по-доволни след като ни отстранят проблема „до няколко дни”. Това обещание вече не помня на коя дата беше...ала беше доста отдавна като се има предвид сложността на ситуацията.
Проблемът обаче остава на заден план тук. По-важно е отношението. Когато плащаш за нещо е нормално този, който ти предоставя услугата или съответната стока, да е длъжен да ти я достави качествено и с подходящото отношение. Адекватното поведение дава добавена стойност на продукта или услугата, която искаш да закупиш. Една усмивка, една съпричасност, едно отмятане на задължение в твоята работа би трябвало да е нещо естествено в процеса на корпоративните взаимоотношения.
За жалост поне засега магистралата на БТК е прекалено дълга и широка и не можеш току-така да скочиш в движение, защото ще останеш на безлюдния път без изход. Но това не означава, че трябва да се примиряваш с дупките по пътя.
Докато ККК синдромът на БТК не бъде излекуван много клиенти ще продължат да страдат и да водят безсмислени спорове с нехаещи служители. Неадекватното отношение към проблемите на служителите на компанията водят до негативизъм, а оттам всякакви промоции и компенсации биха се възприели чисто и просто като замазване на положението.
Apeiron Communication отбелязва, че ККК е силнозаразен вирус, който е проникнал и в държавната администрация, банковата администрация, сред персонала на бензиностанциите, хипермаркетите. Лекът е само един – подобряване на вътрешните комуникации. Моля ви, възползвайте се!
PS:
Този текст е писан преди края на сагата.
Разрешаването на проблема отне повече от две седмици и за неговото разрешаване се наложи включването на друга страна освен обичайната между клиент и отговорен за работата с клиентите.
Плаващи променливи
Каквото образованието, такива и квалифицираните кадри...
Страшното е, че все повече кризата му потъва и се закотвя в дебрите на архаичното и все по-изкуфялото. И не говоря само за база и материални условия. Говоря за преподаватели – „квалифицирани” специалисти в дадена област. Със замръзнал часовник между 85 и 90 година на 20 век, живеейки на светлинни години от живота на своите студенти, възпитаниците, които трябва да приемат всичката мъдрост и полезни съвети, които могат да им бъдат дадена от тези същите.
Имаше един слоган на една политическа сила гласяш „С опита на старите и дързостта на младите към прогрес”. В бързопроменливия пазар на стоки и услуги и в сегашната ситуация на свободна мобилност и възможност за предаване и обмяна на информация за секунди на хиляди километри един от друг, „старите” в университети преживяват благодарение на своята натрупана репутация. За което може би не би могло да се води спор от гледна точка на успехи. Ала те са от времето на Великите географски открития...А тогава характеристиките на битието бяха коренно различни.
Кризата на образованието започва от кризата на личността. Проблемите на тези преподаватели е една от причините образованието да е толкова окаяно. Аз бих нарекал тези професори, доценти и отчаяни асистенти „призраци” – призраците на времето, в което са живели и са умрели. Времето, в което са учели и са поели знанията до ръба, до който на Партията й е било потребно. И те са се чувствали щастливи от този факт. Две десетилетия по-късно никой не е щастлив – нито те (остарели и все по-неадекватни на житейската обстановка), нито техните студенти, които трябва да им слушат предсмъртните брътвежи.
Но най-смешното е критериите на тези преподаватели – те са плаващите променливи на уродливата им същност, която хвърля в потрес студентите. Селективното „поощрение” да се усъвършенстваш е забележителна причина да бъдеш скъсан на изпит. Желанието да се изтъкнеш, че знаеш нещо извън материята, при това модерно – какъв жалък опит за демонстрация на качества! Непапагалстване – защо изобщо трябва да слушам некомпетентните ти размисли, щом не са изградени на базата на план-конспекта?
Едни студенти са умни, но могат повече. Други са се справили зле, но те толкова си могат. Трети пък знаят, но какво от това! С тях ще се срещнем на поправителната сесия – за да вземем своите 150 лева за „проверка” на същите въпроси, но този път студентът ще се е справил със сигурност по-добре, защото е видял, че не става става само учене, а трябва и акъл. Акълът чисто и просто да изпише буквичка по буквичка написаното в учебниците, защото гледните точки в науката се свеждат до формулата „какво е искал да каже автора”.
Тези критерии убиват образованието, а „призраците” стават за смях пред самите себе си заради самите себе си. Разсъдъкът им вече е дотам прескочил предела на „нормалното”, че те самите говорят без да си вярват или по-скоро ужасно си вярват, че времето им не е изтекло. Напротив!
Времето ви изтече! Не смятам, че трябва да чакаме и биологичната ви смърт, за да освободите пътя за някой по-талантлив и по-модерен. Защото с вашето бавно и тотално дезинтегриране, се разпада и последната амбиция и очакване на студентите да получат поне частичка от това, за което си плащат в университета; изгасва и последната свещ на и без това отъмнялата пътека на българското образование; загива и българският трудов пазар.
31 Май 2008
Българският PR модел - две напред, едно назад*
Професията пъблик рилейшънс (в съкращение на нашия бог използваме ПР/PR) в България напредва с валсова стъпка към осъществяване на вменените й по дефиниция функции. Метафората с танца ми изглежда най-подходяща за изводите от изследването, което правих сред български ПР-специалисти в края на миналата 2007 година за целите на дипломния си проект като студент в курса за ПР Диплома на Chartered Institute of Public Relations.
Целта на изследването беше да установи мениджърски или изпълнителски позиции заемат ПР-те и как виждат функциите си в своите организации. Темата ми се стори важна, тъй като в България все още са малко тези, които осъзнават стратегическата роля на ПР и това, което той може да прави за една организация.
Много колеги помогнаха за това изследване. Социологическата анкета попълниха 59 представители на професията от различни организации от частния и държавния сектор (тя беше разпратена до над 500 души).
Две напред...
Най-общото ми усещане като погледнах обработените резултати беше, че има място за оптимизъм – близо 60 процента от отговорилите възприемат себе си като специалисти с ръководни функции в управлението на комуникациите на своята организация или за своя клиент. По-високата позиция на ПР функцията във фирмената йерархия помага на специалиста да си върши добре работата, стига разбира се да има нужните знания за това. В тази връзка, според анкетата, 2/3 от участниците казват, че са учили или специализирали под някаква форма ПР.
Радостен факт е, че повечето ПР-и смятат себе си за професионални комуникатори, които улесняват диалога на своите организации или клиенти с външния свят, въпреки че в общественото съзнание ПР-специалистът все още е определян като „ведомствен журналист”. Има и друга положителна тенденция, която, струва ми се, е най-радващата от всички и тя е, че повечето анкетирани посочват, че правят изследвания преди и след разработването на комуникационни програми. Ако в зората на професията това беше излишен лукс, сега българските комуникатори осъзнават, че за да са ефективни трябва да познават добре публиките си, ситуацията, клиента или организацията, за които работят, а и много други детайли, които са част от добрия ПР анализ. Спорно е доколко клиентът или работодателят е готов да задели средства и време за добро проучване, но именно това е една от важните мисии на професионалистите в ПР сектора, която е на дневен ред – да показват и доказват предимствата на този стратегически подход.
Едно назад...
Наред с хубавите и положителните тенденции се вижда обаче, че мнозинството от българските ПР-специалисти правят своите проучвания с една главна цел – да могат успешно да променят и влияят върху обществените нагласи, или казано с други думи да ги манипулират в интерес на клиента или организацията си. Същевременно, по-малко от половината анкетирани заявяват, че са правили опит да разберат колко успешно тече комуникацията между техните организации и значимите публики, дали се разбират взаимно, дали съществува доверие между двете страни. Под 50 процента са и тези, които посочват, че техните организации са правили поне една отстъпка под външен натиск.
Разбира се, няма нищо по-естествено от това ПР- специалистите да се стремят към изграждането на позитивен имидж за своите компании. Проблемът е дали наистина българските професионални комуникатори вярват в силата на пълнокръвния диалог, или подобно на политиците предпочитат популистки лозунги, които може и да имат краткотраен (предизборен) ефект, но скоро след това балонът се пука. Най-лошото последствие от това е задълго изгубеното желание за комуникация поне от едната страна.
* Пълното изследване на Галена Иванова можете да видите тук. http://www.apeironcommunication.com/who_we_are/news12.html
26 Май 2008
The three Ps – PR, Power and Prejudice
И така, тенденцията която наблюдаваме през последните години може да се обобщи по следния начин: Колкото повече ПР специалистите се опитват да демонстрират ефекта от своята работа чрез нарастващ брой публикации, толкова повече амбиция влага журналистическата гилдия в желанието да показва лошото качество на предоставения ПР продукт, да акцентира върху своята безпристрастност и независимост по отношение на ПР информацията.
1st P: the Power….
През последните години, не само в глобален мащаб, но и в България има тенденция за разрастване на ПР индустрията; пораства влиянието на ПР специалистите в собствените им организации заради необходимостта от точна и навременна информация. Според едно изследване, проведено в началото на 2008 г. във Великобритания (за съжаление в България подобни изследвания все още няма), източник на 82 процента от публикациите в медиите (независимо от техния формат) е информация, произведена в ПР отдели. Безспорно, това дава огромно влияние на ПР практиците върху обществото и процесите на формиране на мнение по значими за него теми. ПР-те не само задават тон в публичното говорене, но и активно участват в него, но не като арбитри, а отстоявайки позицията на своя клиент или организация. От тук идва един непреодолим предразсъдък, свързан с работата на ПР-те.
2nd P: the Prejudice…
Става въпрос за неправилното разбиране, че основна цел на ПР хората е да „продават” на медиите своята информация или субективна истина, която обслужва техните клиенти и организации.
Първо, работата с медиите едва ли надхвърля една трета от дейностите, които извършват ПР специалистите. Останалите близо 70 процента от активностите им са разпределени между вътрешни комуникации, изготвяне на бюлетини и др. материали, организиране на специални събития, извършване на проучвания, изработване на ПР стратегии за директно общуване със значими обществени групи.
На второ място, необходимо е да посочим няколко наши наблюдения, свързани с работата на ПР практиците, занимаващи се главно с media relations. Обикновено те са хора с богат журналистически опит и изобщо не им е чуждо медийното ежедневие, графици и приоритети. Голяма част от времето на тези вече бивши журналисти е свързано с това да подпомагат медиите в опитите им да получат информация по дадена тема, да обогатяват журналистически материал с още едно експертно мнение или да организират интервюта с високопоставени в организационната йерархия мениджъри. Ако сме обективни, ще признаем, че мнозина от тези организационни лидери щяха да са недостъпни за медиите ако не бяха ПР специалистите, които помагат на журналистите да избегнат времеемкия сблъсък с плеяда корпоративни адвокати. Дори в случаите, в които фирмените лидери са склонни да заемат позицията на No comment, ПР специалистите намират начин да разчупят тази закостеняла позиция и да помогнат поне отчасти на журналиста да свърши своята работа. Уверена съм, че ако бъде направено проучване сред ПР мениджъри за това колко обаждания дневно получават от журналисти и колко прессъобщения или информация за пресата подават, числото на първите многократно ще надвиши броя на вторите.
And the 3rd P: Public R…
При практикуването на ПР в България можем да се натъкнем както на добри, така и на лоши примери за общуване с медиите. Този анализ няма за цел да оневини некомпетентното поведение на ПР професионалисти, а напротив – да се опита да даде друга гледна точка към темата за диалога „ПР - медии”. Гледна точка, която не поставя едната група в зависимост от другата, а която вижда двете страни като равноправни партньори, със своите задължения към клиентите си (организации и фирми в единия случай и зрители, читатели или слушатели в другия), но и със споделени отговорности към обществото. Защото осъзнатото влияние трябва да бъде свързано с осъзнати отговорности... Голямото обществено влияние поставя пред ПР и журналисти изискването за по-висок професионализъм и етично поведение. Това е адресирано пряко както към опитите за грубо манипулиране на истината в интерес на клиенти или за „купуване на медиен комфорт” от страна на ПР практиците, така и към желанието на някои медии или техни представители да „търгуват” с влиянието, което безспорно притежават, погазвайки обществени принципи. За съжаление, в България думата „етичен” много често се разбира като „неефективен” и това важи и в света на ПР, и в този на медиите. Тук именно е мястото на професионалните общности – да успеят да създадат и наложат споделени норми за етично поведение. Оставайки настрана медиите, етичните стандарти са големият отворен въпрос пред ПР гилдията у нас и там все още има много работа за вършене.
14 Май 2008
„Размисли и страсти” от Втория ПР фестивал в София – ден 2
Взаимоотношенията 'ПР – медии – политически организации / личности' са очевидно една от любимите, но и болни теми на българските ПР професионалисти. Пролича в дискусиите от втория ден на ПР фестивала в София, които бяха по-посетени и по-оживени, като на моменти емоцията взимаше превес над рациото, а коментарите бяха съпътствани и от призиви за промяна.
Какво се случи?
Накратко, в дискусионния панел, посветен на ПР пазара в България участниците търсеха трудния баланс в дилемата „партньори или врагове” са българските медии. Прозвучаха много „за” и „против” и в едната, и в другата посока. Образът на медиите (или поне този, който част от столичните ПР специалисти имат) също се люшкаше от демоничната представа за неграмотни, некомпетентни, подкупни и мързеливи „драскачи” на сензации и лоши новини до представата за партньори, които изпреварват ПР гилдията по отношение на създадени професионални стандарти и норми, усещане за професионална общност и разпознаване на своята социална роля.
В същата емоционална гама протече и следващия дискусионен панел – за отношенията между ПР експерти и политици. Тук професионалното разочарование като че ли доминираше над всички останали тонове. Няколко часа не стигнаха на участниците да разберат кой пречи на техните клиенти – политиците и политическите организации, да налучкат верния тон в общуването с хората. Вината беше стоварена върху самите политици – едно заради нежеланието им да се доверят на професионални комуникатори, второ заради лошото качество на българската политика, трето поради неумението на партии и лидери да формулират добри управленски програми. Разбира се, без реални политически действия всяка ПР кампания се превръща в гол популизъм.
Чу се и един самокритичен глас: А може би ние – ПР специалистите, се превръщаме в съюзници на политиците в желанието им да загърбят обикновените хора и техните очаквания. След като политиците са готови да предлагат колосални суми за купуване на избирателни гласове, не е ли това лош атестат за работата на техните ПР консултанти? Умеят ли ПР-те да чуят, дешифрират и представят пред своя клиент -политик настроенията и очакванията на обществото?
По този начин – от критика към самокритика, протече вторият фестивален ден. Конструктивно решение на повдигнатите проблеми не се намери, но затова пък остана твърдата убеденост, че има нужда от един по-голям форум с участието на медии и политици.
И все пак...
В дискусиите се родиха няколко ценни идеи, които не е добре просто да отзвучат в тътена от празни думи и опитите да се намери жертва или виновен:
1. Ако ПР специалистите в България срещат сходни трудности в своята работа (независимо дали при работа с медии, с клиенти-политици или др.), то повече споделяне между тях, а не демонстриране на самодостатъчност, би довело до създаването на една истинска бизнес общност. Това ще улесни формирането на споделени професионални критерии и разписани пазарни регулации.
2. Креативност се очаква от ПР специалистите не само при консултиране на техните клиенти, но и в решаването на проблеми в техния „собствен двор”. Един от ресурсите за това са новите медии.
3. Ако иска да постави на нова основа взаимоотношенията си с други професионални групи в обществото, ПР общността трябва първо добре да дефинира своите изисквания, да се обедини около тях и да изчисти вътрешните си противоречия.
Цитат на деня:
„Няма политическа криза, която да може да бъде решена със средствата на ПР...”
Думите са на Велислава Кръстева, пресаташе на ДПС, която се включи в дискусионния модул „Политик, партия, ПР – кой, кога и какво?” във втория фестивален ден.
13 Май 2008
„Размисли и страсти” от Втория ПР фестивал в София – ден 1
Няма как да подминем без коментар тази тема, тъй като този блог е замислен като място за споделяне и обсъждане на факти и събития от живота на ПР общността в България. Решихме, че случаят заслужава нашия критичен поглед на създатели, организатори и участници във фестивала, а мотивът ни е той да израсне и да се превърне в престижен форум на българската ПР гилдия. За всички ангажирани с развитието на ПР-а хубавата новина все пак е, че този фестивал се случва за втори път.
И идеята, която е в основата му – да бъде форум за обсъждане на състоянието, постиженията и трудностите пред обвързаните с ПР професията и практици, и преподаватели, и студенти, е достатъчно значима за професионалната общност, за да провокира тяхното активно участие.
Фактът, че не бяха много тези, които уважиха откриването на единствения професионален ПР форум у нас не говори добре за авторефлексията на ПР гилдията в България. Ако погледнем отстрани на нашето професионално поприще и през очите на тези, които са наши клиенти, можем да получим ценна информация за себе си. Това ще се опитаме да направим в този и други коментари, посветени на ПР форума през следващите дни – един откровен прочит на петте фестивални дни, който, надяваме се, ще помогне за критичната ни самооценка като професионална група и ще помогне за нейното развитие.
Българският ПР и държавната администрация: една несбъдната любов
Конкретният повод за този първи коментар е дискусията, която се оформи около темата за ролята на ПР в изграждането на публичния образ на държавните институции. Красива, но трудна професия е ПР, каза министърът на държавната администрация и административната реформа Николай Василев пред участниците. Той беше искрен да сподели част от проблемите при работата си с различни ПР консултанти и агенции. Министър Василев открои няколко злополучни опита и три извода:
1. По-голяма част от помощта, която политиците получават от ПР консултантите не постига целите, заради които е потърсена.
2. Размерът на заделения за ПР дейности бюджет не кореспондира с крайния резултат; често пъти безплатен съвет се оказва по-ценен от високо бюджетна кампания.
3. Качеството на ПР продукта не е постоянно във времето.
Всичко това рефлектира върху умението на държавната администрация да обяснява на своите клиенти – хората, които с данъците си пълнят държавната хазна – какво и защо прави държавата и нейните институции за гражданите. Димитър Цанчев – говорител на Министерството на външните работи, също сподели, че интересът на гражданите не само в България, но и в цяла Европа към дейността на институциите, е слаб и очевидно професионалните комуникатори не успяват в стремежа си да скъсят съществуващата дистанция. Цанчев даде за пример много от европейските теми, които засягат България, и които дори не попадат в полезрението на българското общество.
Всеки проблем е нова възможност
Това разбиране, осъзнато или не, се споделя от добрия ПР специалист, който дори в критични ситуации разпознава потенциални възможности. Комуникационната дупка между институциите и гражданите показва, че повече от всякога има нужда от умели, подготвени комуникатори, които да изградят нов модел на общуване между държава и общество. Призна го с присъствието си на националния форум на ПР практиците министър Василев. Предизвикателство в тази посока отправи и неговата заместничка Мария Дивизиева като припомни неизползваните възможности, които предоставя Оперативна програма „Административен капацитет”.
Дали българските ПР-и имат готовност и знаят как да използват тази възможност, дали институциите са открити да експериментират и да се доверят на професионалната компетентност на българските комуникатори, дали организациите са готови да реформират консервативното си разбиране за „говорене” с обществото, подготвени ли сме ние – ПР специалистите, за една по-отговорна социална роля? На тези и много други въпроси трябваше да си отговорят участниците в първия ден от фестивала, но това не се случи.
Цитат на деня:
Много са определенията за ПР и всяко от тях е валидно, но не изчерпателно в степента, в която би ни се искало. Днес се обогатихме с още едно, нестандартно:
30 Април 2008
Има ли място за етика в бизнеса или за бизнес в морала?
Докато течеше подготовката за лекцията нямаше много време за „лирически отклонения” и всички усилия бяха насочени към това да не бъде пропуснат съществен елемент от теорията, а и практиката на Корпоративната социална отговорност. Едва след като събитието отмина, при това с голям интерес от страна на студентите, имаше време за малко равносметка. В последните часове от работния ден се размислих за това явление – CSR, което набира все повече популярност и у нас.
Наскоро видях обява за курсове и тренинги за социално отговорни мениджъри, при това на доста „добра цена”. През последните дни сме свидетели и на една не много успешна кампания (колкото й фирмата, която я води да се опитва да се разграничи от планирания характер на инициативите си), в която явно са вложени доста средства, съдейки по пространните платени публикации в медиите. Публикациите следват почти учебникарските примери в опита си да покажат всичките четири нива на корпоративна съвест на една голяма българска компания. Името на компанията не е от значение в конкретния случай.
Въпреки че тази тема вече е в дневния ред на бизнеса, за хората, които се занимават повече или по-малко професионално с Корпоративната социална отговорност е известно, че българските компании разбират тази практика най-вече като спорадични, еднократни или случайни акции на добра воля, насочени към обществото с цел подобряване на фирмения имидж. Има проучване на тази тема от миналата година, което осветли иначе размитата идея за CSR в България. Изводите му потвърдиха това вътрешно усещане на много PR специалисти.
CSR не е нито млада, нито пък толкова стара идея. Заражда се в Западния свят преди 50-60 години. Не е много известно, че първата фирма, написала своя CSR REPORT е американска компания за сладолед. Няколко години след нея друга не така безизвестна компания публикува свой доклад в отговор на разрастваща се криза, в центъра на която е фирменото желание да потопи нефтена платформа в Северно море. Фирмата, разбира се, е Shell. Заради критики, медийни нападки, бойкот на продуктите, компанията преосмисля решението си да потопи платформата. За да докаже готовността си да зачита очакванията на своите клиенти и обществеността, Shell публикува и първия си Доклад за корпоративна социална отговорност, чието заглавие е „Печалба или принципи. Трябва ли да избираме?”. И така остава в историята на CSR…
Струва ми се, че тази история е не само нагледен пример за Корпоративната социална отговорност, който често се дава в курсовете за PR специалисти. Тя е показателна и за още нещо...
Етичен ли е българският бизнес?
Фокусирани върху това да се питаме етичен ли е българският бизнес, губим от фокус един много по-съществен факт. Българският бизнес НЯМА причина да бъде етичен.
Ако преди години Shell прави крачка назад и отстъпва пред исканията на обществеността, българските фирми не срещат точно тази организирана и спонтанна реакция на обществото, което с действията си показва, че не одобрява бизнес плановете на дадена компания. Затова смятам, че българският бизнес НЯМА друга причина да бъде етичен освен суетното му желание да се хареса на обществото или наистина моралните си подбуди. В общество, което проявява търпимост към нарушаване на екологични стандарти от страна на бизнеса, към неспазване на трудовото законодателство, към неморални и неетични начини за забогатяване, фирмите нямат много основания да се разделят с 5 или 10 процента от печалбата си, за да си осигурят така наречения license to operate или „зелена светлина за действие”.
Може да водим дълги дебати дали и доколко са искрени компании като British American Tobacco или Shell в желанието си да инвестират обратно в обществото и средата, в която развиват своя бизнес, но струва ми се не в това е проблемът – етичен ли е бизнесът. Това, от което имаме нужда е по-скоро активно общество, което осъзнава потенциала си да санкционира неетични бизнес начинания.
Хубав пример в тази посока са акциите на група природозащитници, които показаха несъгласието си с безотговорното застрояване на българските планини и Черноморие. Едва когато този вид акции се превърнат в житейска философия за по-голяма част от българското общество, едва тогава идва ред на въпроса Етичен ли е българският бизнес? Засега той следва простото бизнес правило: The business of business is doing business…. Нищо лично!
Ето тези факти правят CSR-инициативите още по-деликатна сфера на PR в България. Корпоративните дейности не трябва да бъдат самодейно изпълнение, което заимства чужди модели и практики. Напротив, те трябва да са добре планирано начинание, стъпило върху познаването на тази обществена група или групи, към които е насочена социално отговорната програма.
